В търбуха на киното: режисьорът Никола Бошнаков

Последна промяна на 07 октомври 2017 в 08:03 6555 1

Снимка Велислава Кирилова

Никола Бошнаков

Той е от хората, които заобичваш заради струящия от всяка дума талант. Заради десетките филми, които е направил и прави. И заради (само)иронията, хумора и суровия поглед върху живота. И въпреки че не се чувства успял, в съзнанието на събеседника му остава точно обратното – усещането, че говори именно с успял, активен и смел творец.

За живота преди киното, за уроците на големите, за филмите, за техните герои и за пътя до тях разказва Никола Бошнаков – режисьор, монтажист, сценарист, поет, съпруг и баща. Ту смях, ту викове; ту сладко, ту горчиво – история, разказана с усмивка.

Роден е през 1977 г. в София и прекарва по-голямата част от времето си в столицата. Спомня си дните в детската градина, когато е хубаво, но все пак нещо не е наред. Останалите деца не искат да си играят с него на майки и бащи – характерната за тази възраст игра – и малкият Никола вместо това фантазира. По това време дядо му е в Унгария, откъдето е донесъл странен предмет – нещо пластмасово и оранжево, което виси над мивката вкъщи и за което момчето решава, че е съоръжение за правене на къщи. И един ден той – с доста усилия и тайно – измъква предмета от дома си и събира своите приятелчета в двора на детската градина, където има голяма топола. Никола заявява, че с този причудлив предмет ей сега ще направи къща. Истинска къща. И започва да налага тополата с оранжевия предмет, твърдо убеден, че всеки момент къщата ще се получи. Скоро обаче децата установяват, че усилията на техния приятел няма да доведат до нищо и се разпръскват. Никола изпитва огромен срам от провала, а оранжевият пластмасов предмет всъщност се оказва… четка за почистване на буркани.

„И като набрах толкова срам, реших, че в тази детска градина повече не може да се ходи. И без това нищо друго не ми харесваше, пък и голям срам освен всичко…“, разказа режисьорът, който тогава организирал бягството си от детската градина. Първо събрал престилките, пантофите и останалите си вещи и ги скрил на тайно място. Следобедът – когато изкарват децата на двора да си играят – той си взел нещата и просто се прибрал при баба си. „Което беше стратегическа грешка! Ако ще бягаш детската градина, не трябва да ходиш при баба, а да хукнеш по белия свят, примерно“, смее се той. По пътя петгодишното момче срещнало Андрейчо – друго дете, което обаче не ходело на детска градина. Никола оставил торбичката с вещите си при баба си и заявил, че отива да си играе с Андрейчо. А баба му надала вой и извикала баща му. „И най-позорно бях върнат в детската градина – примерно, два часа по-късно. Тъжна картинка. Още по-тъжно беше, че учителката броила децата – броила, броила, броила и установила, че един липсва, но никой не можал да се сети кой. И така.“

За щастие обаче скоро дядото на Никола се завръща от Будапеща и момчето прекарва повече време с него, отколкото в детската градина.

Годините минават, а момчето израства в семейството си, което си състои предимно от учители. Без да подозира, че един ден ще се занимава с кино, той живее като обикновено дете – весело или пък замислено. Преди Никола да се появи на този свят, баща му рисувал добре и мечтаел да снима филми; дори направил два осем милиметрови късометражни филма, но след раждането на Кольо изоставил артистичните си занимания. „Наскоро си мислех за наследствеността. По принцип е чудесно, когато има някаква кръчма или друго възлово място, което се наследява от поколение на поколение; има такива места – Белгия, Чехия… А когато е свързано с тези изкуства… - определено когато си израснал в една такава среда, това дава една много добра основа. Но там доброто нещо, което можеш да направиш, е да не повтаряш по някакъв начин това, което са правили преди теб. Семейството на Джони Пенков е такъв пример: дядо му е бил първият фотограф в Казанлък, баща му е станал художник, но пък прадядо му е бил касиер на братя Евлоги и Христо Георгиеви… Джони е решил, че има достатъчно художници и музиканти и е станал звукоинженер. Считам това за по-добрия пример – всеки се опитва да влезе в някаква област, която не е тотален приоритет на семейството до момента. А иначе – аз съм режисьор и синът ми ще бъде режисьор, или аз съм рок звезда и синът ми ще бъде рок звезда… – това не ми е много понятно“, споделя разсъжденията си днес режисьорът.
Но преди да стане режисьор и съдбата да го срещне с киното, с Джони Пенков и с наследника си, минава още много време, в което Никола се изгражда като личност и преживява немалко приключения.

След като завършва средно образование, се хваща на работа в ЗММ (Завод за металорежещи машини), цех „Втора боя“, където прекарва три месеца като работник. Тогавашната му приятелка казвала, че в този цех се пропива и изобщо цялата тази работа изглеждала твърде безперспективна. И Никола се захваща с бизнес, в партньорство с един приятел. Годината е 1996 – инфлационното време, в което хората купуват само хляб и вестници. Бизнесът им всъщност е продажба на вестници върху маси на улицата. И е страшно печеливш. Мечтата на Никола е втора маса, седем маси, първа кръчма, втора кръчма и собствен театър. И действително, вестниците осигуряват средства за първата кръчма, но тогава идва време той да влезе в казарма за наборната си служба.

Никола Бошнаков

Края на 1997-а година, Драгоман, граничен отряд. Никола Бошнаков влиза в армията като действащ бизнесмен – с четири милиона инфлационни лева седмичен оборот. Ритъмът му до този момент включва лягане в 12 и ставане в 3 ч през нощта, така че надеждата му тогава е да се наспи, когато влезе в казармата. Освен това косата му – преди да го подстрижат – е голяма и буйна; по нищо не прилича на превъзбуден новобранец. „И попаднах в някакво безумие – старата комунистическа казарма, само че вече ориентирана към НАТО. Което водеше до голямо раздвоение в ръководния състав и доста тежко пиянство.“

Малко след клетвата положението с вестниците навън се усложнява – налага се да се преподпишат договорите за масите. Бягството е единственото решение. И Никола действително бяга. Но когато се връща, старите войници са преровили шкафчетата на новобранците и са взели неговите кубинки. Дават му цинтове, с които Никола, излизайки от склада, се хлъзва на пода, пада и измества рамото си. И влиза в лечебницата, заради което се налага да пропусне отпуската. А бизнесът с вестниците отново има нужда от неговия надзор – съдружникът му навън не се справя особено добре; от седем масите са намалели до две; необходима е спешна намеса. Но Никола не е в състояние да прескочи оградата, която е висока над два метра – не само, че не е много добър катерач, но и рамото го боли. „И имаше един образ, Ефремов, с който се бяхме запознали в пушалнята и си бяхме говорили за Sex Pistols с него. Пънкарче, много свеж... И той дава караул, а аз му казвам – трябва да бягам да подписвам договори, обаче не мога да изляза, трябва да ме пуснеш през портала! И човекът ме пусна през портала, излязох, видях си гаджето, свърших си работата… И се върнах след 3 дена. По принцип в лечебница не правят проверки. Обаче пак нещо… бягали старите, та изкарали лечебницата на вечерна проверка… И хванали, че ме няма. И звънели на майка ми, а аз на майка ми не съм й се обаждал… Издирвали ме, три дена военна полиция ме търсила“, разказва Никола. Когато се върнал, отишъл директно при командира на поделението с думите „аз ходих да си свърша малко работа“. Последвало навикване и арест. „В ареста бяха само стари войници, единствен аз бях новобранец. И се падна един уставняк, който много следи… Щото арестантите са в една стая без печка, а при караула има печка. Вратата трябва да е затворена. Но когато караулът не е толкова уставен, арестантите спят при него. Обаче когато е уставняк, не може да се спи там. И тогава паднаха някакви температури – минус 20. И на минус 20 е много трудно да се спи, а и ни проверяваха – в ареста, освен че нямаш право на колан и връзки, нямаш право и на никакви дрехи – отдолу фланелка или потник, отгоре едно зелено военно пуловерче и най-отгоре шинел; нямаш право на други дрехи. А е минус 20! Помещението не се отоплява по никакъв начин. И старите ми дръпнаха шинела. И аз по зеленото пуловерче с тениска на минус 20 се опитвам да спя! А през деня местим малкото бунище до голямото, което отстои някъде на двеста метра. И за да е още по-забавно, транспортирането на боклука го правим с лопати. (смее се) И вече аз три дни не мога да спя нощем. През деня ме разпределят на някаква наказателна застава, на следващия ден я закриват тази наказателна застава – динамични времена!“

„…И аз продължавам да лежа в ареста – десет дена трябваше да лежа. Обаче в един момент гаджето ми идва и аз й казвам – донеси ми Диазепам, аз трябва да спя, вече не издържам физически… Припадам. В момента, в който изгрее някакво слънце, аз припадам“, продължава той и споделя, че за разлика от повечето си приятели, в онези времена заради бизнеса, който е поглъщал цялото му време, е пропуснал стръмния път към наркотиците.

Следва на стр.2

Страница на статията : 01020304
banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1133

1

Azazel

08.10 2017 в 14:47

Кольо е страшен пич и много талантлив документалист. Имам удоволствието да съм работил с него преди години и ми се иска да имаше повече талантливи и свестни българи, като него, както и фондовете за кино да не се подиграваха с такива таланти, за да пробутат поредния посредствен филм на "наш човек", а наистина да оценяваха проектите, според качествата им.