Via Dolorosa

Последна промяна на 12 април 2015 в 10:59 7623 12

Той бързаше, куцукайки, по тясната улица. На гърба си носеше чантичка за лаптоп, в дясната ръка – жълта торбичка с надпис „BILLA”.

От торбата се подаваше един козунак, няколко стръка пресен лук и гърлото на бутилка „Дерби лимонада“, подсладена с аспартам.

„Става за диабетици“ - му бе казал касиерът в магазина, докато маркираше продуктите.

Задъхано и припряно нашият герой се запъти към една врата и позвъни на звънеца.

„Петър там ли е?“ - попита той.

Някой сънливо измуча в говорителя на домофона и след няколко минути, в които нашият герой пристъпваше нервно от крак на крак на входната врата се появи брадясал мъж, който разтъркваше все още спящите си очи.

„А бе, ти не можa ли още по – рано да минеш?“ - попита Петър.

„Нямаше как, имам съвсем малко време. След два часа трябва да съм приключил, защото после ще е късно“ - отвърна нашия човек.

Петър бръкна в джоба си и подаде няколко банкноти.

„На, вземи и не бързай да ги връщаш. И без това жена ми не знае, тия пари си ги каширах, да си купувам мотор, ама съм далече от сумата, така че споко“ - рече той и потупа приятеля си по рамото.

„Благодаря ти, няма да го забравя“ - рече човека с жълтата торбичка и без да губи време потегли напред.
Имаше само 10 минути, за да стигне до кръстовището, където го чакаше, спрял на аварийни светлини друг мъж.

„Марко, здравей, дано не съм те накарал да чакаш“ - рече нашия герой, а Марко се усмихна.

„Няма проблеми, ей сега дойдох, но трябва бързо да тръгвам. Вземи!“ - и му подаде няколко банкноти.

„Благодаря ти, Марко, няма да го забравя“ - рече нашия човек, а Марко махна с глава.

„Няма за какво да благодариш, когато ти ми даде оня заем преди, ми спаси задника. Нали за това са приятелите.“

Двамата кимнаха и се разделиха. Марко се качи и даде газ, защото го чакаха някъде.

А нашия герой намести лаптопа на рамо и отново хукна нагоре по улицата.

В заведението „Тайното гурме“, намиращо се още малко по – нагоре сервитьорката Мария – Магдалена Христова тъкмо сервираше празничен обяд – домашен хляб, агнешка дробсърма и Мерло от някакъв специален регион.

Когато човека с лаптопа и жълтата торбичка влезе в заведениео, Мария му махна да изчака малко, тъй като тъкмо сервираше на една маса.

„Тия са важни клечки, само изчакай да им сервирам, че единия бил някакъв депутат“ - каза тя, а нашия герой нервно погледна часовника си.

banner 2 300x250

След няколко минути Мария – Магдалена приближи и подаде пощенски плик на бързащия човек с торбичката.

„Ето, заповядай и не се притеснявай – когато можеш – тогава“ - рече тя и смигна съучастнически - „Ще се видим тия дни за по – дълго, че сега съм се омотала в това бачкане“.

И нашия човек с торбичката се понесе отново нагоре по улицата. По пътя мина през продавачът Лука, който му даде още някой лев.

След това от един офис слезе системния администратор Йоан, който също подаде няколко банкноти на нашия герой.
А дългата улица сякаш тичаше заедно с героя ни.

Така, в задъхано темпо, преминавайки през различни хора, нашия човек се озова в края на улицата.
„Кабинет на частния съдия – изпълнител Понтийски“ - прочете той.

И позвъни на звънеца.

Вратата се отвори и нашия човек влезе във входа на старата кооперация.

„Добър ден! Идвам, защото сте запорирали сметките ми, а след няколко часа започват почивните дни и няма да мога да разполагам с пари“ - рече смирено нашия човек.

„Така ли? Много съжалявам да го чуя“ - рече частния съдия – изпълнител.

„Събрах известна сума, не е всичко, което дължа на Топлофикация и ВИК, но се надявам да стигне“ - плахо рече нашия герой и започна да вади банкнотите, които неговите приятели му бяха дали по пътя.

„Колко имате, приятелю“ - дружески се усмихна ЧСИ – то.

„Около 1000 лева“ - рече, броейки банкнотите нашия герой.

„Добре, става. Дайте парите, а аз ще разпоредя да се вдигне запора на сметките ви“ - рече ЧСИ – то - „Празници са, не бива да стоите без пари.“

И вдигна телефона, за да се разопореди.

Уви, от другата страна на слушалката нямаше никой.

„Оф, всички празнуват вече. Съжалявам, приятелю. Ще ти пусна сметките в първия работен ден след празниците“ - рече ЧСИ – то и се усмихна със съчувствие - „Аз си измих ръцете, имах желание да помогна“...

И така нашия човек, нашия герой, нашия акуратен гражданин се измъкна от старата кооперация.
В ръката си държеше разписка за 1000 лева, внесени на името на ЧСИ Понтийски.
В другата стискаше торбичката от „BILLA” от която стърчаха лимонада, козунак и стрък пресен лук.
А около него живота си течеше. Автомобилите, един по един се отправяха кой към Гърция, кой към планината, кой към родното село, понасяйки тълпи от празнуващи хора насам – натам из широкия свят.

„Добре де, поне за Гергьовден ще имам пари“ - помисли си нашия човек и пое обратно по улицата.

И тук историята свършва.
Не е време за герои.
Нито за месии.
Всеки от нас върви по своята „Via Dolorosa”, за да бъде разпнат между сметките си за ток, здравните си осигуровки, ипотеките си, данъците си.
Всеки от нас е разпнат между несъстоялото се бъдеще и недоизживяното докрай минало.
И всеки трябва да извърви своят път на страданието сам.
Страданието е дело самотно.
Бъдете смели, защото само на смелите ще отидат в рая, където ще им вдигнат запора върху сметката...
И честит празник!!!

Виж още за:
banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

20.05 2015 в 10:58

За съжаление много от коментарите които са написани са от хора които не са разбрали статията а именно как много точно е отразена жалката действителност в една територия която незнайно защо всички наричат"европейска държава".

14.04 2015 в 13:51

Че е тъпо, тъпо е. Лошото е, че е просташки тъпо. Да сравняваш пътя на Христос и сметките за парно... Да, Венци, да, Мицов, човек трябва да си плаща сметките, ипотеките, заемите... Или може да живее сред природата без ток и парно, да няма заеми и ипотеки, да очаква Бог да се грижи за него. Просто е, като кандидат - политик е просто...

14.04 2015 в 08:56

Виж кво нещо е литературата-две произведения с едно и също заглавие ама съвършено различни.
Това на Агоп Мелконян е шедьовър, а това на Мицов-всичко друго но не и тва...

13.04 2015 в 10:08

Е, стига де, не е толкова лошо :) Особено за човек с първа специалност музика...

Обаче тоз нагон към трагизъм, български е много дразнещ вече!

Не разбрахме ли, че човек си пати от главата?!? Своята си, не тези на другите.

12.04 2015 в 17:36

Кофти мирис на продуктово позициониране.

12.04 2015 в 17:13

Уф… Венци Мицов, графоманията не прощава. А и доколкото знам, на акуратните граждани не им запорират сметките.

12.04 2015 в 17:10

Венци, мисля, че политиката и писането не са най-силните ти страни!

12.04 2015 в 16:03

И този, и Фенерски, и Карбовски са от една конфекция. Сърбят ги ръчичките да напишат нещо по-така, духовно и все в една и съща плитчина засядат. Може би защото килограмите плът са им в повече на всичките.

12.04 2015 в 15:25

Творчески напън на човек без творческа мисъл. Слабо е меко казано. Май от малък само козунак и лук е ял. Не че няма пари- въпрос на вкус.

12.04 2015 в 13:23

Ирония няма, защото лирическият герой е обречен на свободна воля, която акуратността би превърнала в непосилно задължение. Все пак Via Dolorosa е частен път, а магистралите са обществен такъв. Лирическият герой е спасил, когото е избрал, макар и с пари назаем. Има и такива герои със свободна воля.