Втори шанс: разказ от Здравка Евтимова

Последна промяна на 02 декември 2018 в 10:29 1804 0

Бяха двама мъже, единият с прошарена коса и толкова интелигентно, красиво лице, че дори момичетата от гимназията спираха и поглеждаха след него. Другият, очевидно по-млад, брадясал, навлечен в омачкано яке, се огъваше към земята като оса с пречупен гръб. Лицето му бе затрупано под гъста кестенява брада. Двамата се влачеха едва-едва, като бебета, които се мъчат да проходят. Красивият придържаше онзи с брадата.

- Добре съм, татко – каза омазаното яке, но или думите потънаха в брадата, или въобще не бяха думи, а само сумтене, защото красивият стисна здраво старото яке. Това не беше достатъчно. Подхвана сина си под мишница, но нещо лошо се случи. Човекът с брадата залитна въпреки подкрепата и баща му го сложи на земята да седне.

Навсякъде беше мокро, какво друго може да се очаква от калта напролет.

- Ще повърна – каза този път ясно брадатият. – Лошо ми е.

- Искаш ли да легнеш... искаш ли... Нищо ти няма, сине. Нищо...Ице.

Красивият сложи момчето си да легне, извади телефон – в него всичко беше чисто, ново, красиво, дори този телефон, съвсем не последен модел, както всичко в този град – или купен на старо, или откраднат и препродаден на изгодна цена. Но в ръцете на този красив човек едва ли можеше да има крадена вещ. Мъжът каза няколко уплашени думи на телефона, заслуша стреснато какво му отвърнаха електроните, после каза – „Чакам те. Чакам те” – този човек очевидно повтаряше думата за да се види колко много чака, направо му се скъсва вратът от чакане. Сега повтаряше на сина си:

– Аз те държа, момче. Държа те, държа те, казвам ти, че те държа – и наистина стискаше полите на омачканото яке с две ръце, стискаше ги, като че искаше да изцеди сок от тях.

След малко, кой знае дали беше малко, или много, по улицата се зададе висока, слаба жена, без яке, без жилетка дори, в гумени галоши. След нея, на десетина крачки, а може би петнадесет, подтичваше хлапе - момиче, тънко като бутилка от кока кола. Без яке, без жилетка, по анцуг, без шапка, макар че облаците се гласяха да се разтоварят от дъжда. И те душа носеха, стига са мъкнали градушки и вода в багажниците си.

Хлапето тихо викаше – „Бабо, бабо Елено,“ - но видя, че пролетта хващаше думите му в студената си мрежа. Никой не му обръщаше внимание и продължи – дори затича да настигне високата жена. Тя стигна до красивия господин с чистия телефон, не го погледна, наведе се над легналия брадясалия и каза:

- Отвори уста, сине.

Мъжът не отвори уста. Главата му лежеше съвсем близо до мястото, където беше повърнал. Очите му бяха затворени. Жената отвори лявото око с палец и показалец и нареди:

- Не се лигави. Отвори уста – но онзи нямаше намерение да я послуша.

Детето най-сетне стигна до групата и прошепна:

– Тате! Тате!

Брадата се размърда съвсем леко. Дали това беше усмивка, или съвсем нищо никой не би могъл да каже. Брадата се раздвижи още веднъж, опитвайки да се усмихне, не можа. Мъжът повърна още веднъж.

Жената каза: - „Хайде. Вдигаме” – красивият и тя подхванаха брадатия, изправиха го на крака и го повлякоха по улицата. Хлапето се тътреше сред тях, навлякло грамадни гумени чехли. Едната се изхлузи от крака му, то отново я обу, хвана баща си за якето и каза:

- Не бой се, тате. Държа те. Държа те много здраво. Държа те най-здраво.

Когато заваля, четиримата още не бяха стигнали едноетажната оранжева къща, но никой не обръщаше внимание на дъжда. За миг дори хлапето изплези език и глътна няколко капки – „Глътнах пролетта“, изплаши се то, огледа се. Видя, че пролетта си вали от небето съвсем като преди една минута, и си рече: – „Сега и аз съм пролет“.

Групата влезе в къщата. Дори когато отваряха вратата, детето не изпусна якето на баща си. Беше убедено, че така дава на баща си пролетта.

По едно време дъждът за малко спря, само за да набере още повече сили и де се втурне да мачка улицата с влажните си ръце. Затрещяха гръмотевици. На детето бяха казвали, че тогава Дядо Боже има бронхит и кашля, затова то сипа едно зеленикаво нещо - като каша и сироп едновременно – в една лъжица, излезе на циментовата площадка пред къщата и каза:

- На ти, Дядо Боже. Това е гадно, но ще ти спре бронхита, честно ти казвам. – Дядо Боже се изкашля още веднъж и детето продължи настойчиво: – Дори аз зная как се прави това гадно нещо. От седем треви. Пет от тях са бодливи, Дядо Боже, още имам трън ей в тоя пръст. Не се мотай, дядо Боже. Дъждът ще ти изпие лекарството, а аз не искам повече да се мъчиш.

Точно тогава красивият мъж излезе, каза тихо – той винаги приказваше тихо, имаше хубав глас като шоколад:

- Айде Дамянче, прибери се, месечинке моя. Дядо Боже вече се излекува.

После той свали мокрия анцуг от гърба на детето, даде му друг стар оръфан – тази дреха си знаеше задълженията. Тя работеше с хлапето, докато то береше гадните бодливи треви и забъркваше лекове, както го обучаваше баба му.

- Този анцуг е за сироп от дюлеви семки – обади се детето. – Дядо, трябва да облека синия. С него аз и баба лекуваме.

- Добре, месечинке моя – каза човекът, попи влагата или може би пролетта от косата на хлапето и му помогна да облече синия анцуг. Ана и Елза, принцесите от Леденото кралство, си бяха отишли от тази дреха, а може би никога не бяха идвали при нея.

- Къде отиваш, бабо? – попита хлапето. – За змийско мляко ли? Мога ли да дойда с тебе...

Но Елена въобще не отговори.

- Баба бърза, месечинке моя. Ела, аз и ти ще седим при тате, докато се върне тя.

Жената, която приличаше на проходил гръмоотвод, тичаше, не обръщаше внимание на пролетта, на пътя, на дъжда. Нямаше шапка, нямаше чадър, беше навлякла грамадните червени чехли, с които се бе мъчило хлапето.

Тя стигна до една напета къща, къща манекен, пред която покорно бе легнал – като паж – добре поддържан двор, но тя не му обърна внимание. Портата пред такива високомерни дворове винаги е заключена; жената натисна звънеца, мокра като парцал. Никой не дойде да отключи. За миг се мярна грамаден, къдрокос и риж господин във фланела, която беше по-страшна от него.

- Какво търси свекърва ти тука? - започна господинът, но въобще не се разбра какво добави, защото думите му потънаха в последвалата псувня. На прозореца, голям колкото хокейна площадка се изправи жена. Нищо особено откъм нея, кестенява коса, кафяви очи, като повечето жени в тоя град.

Проходилият гръмоотвод легна на звънеца. Въздухът се затопли, пролетта зазвъня, дъждът завря, но никой не дойде да отвори вратата. Рижият екземпляр и съвсем обикновената му спътница сякаш бяха поникнали в стаята. Не помръдваха. Очите им бяха свободни и наблюдаваха как онази натиска звънеца, сякаш се опитваше да го вкара до отсрещната страна на земята – може ви в Австралия или в Индия.

- Свекърва ти е луда и тъпа - подхвърли рижият господин, но той все още не знаеше какво означава лудост.

Жената с прошарената коса, висока колкото водосточната тръба и не по-дебела от нея стъпи върху една от пречките на металната порта, след това върху втората пречка, върху третата. Покатери се върху портата. Върху зида бяха инсталирали остри железни шишове - нещо твърде необходимо в това процъфтяващо градче. Сивокосата се убеди, че не може да преодолее шишовете, но въпреки това се надигна. Стъпи върху циментовия покрив над портата, изправи се – дълга, мършава в мократа си жилетка и гумените червени чехли.

Подвоуми се какво да прави. Ако беше нормална, щеше да скочи обратно на улицата, но тя очевидно не беше. Стъпи между два остри шиша. Панталонът - черен, от евтина материя, каквито продаваха по лев парчето в популярния магазин „ВТОРА РЪКА – ВТОРИ ШАНС“ – та вторият шанс на крачола се заплете в единия шиш, но тя го откачи. После - като ненормално гюле, като кофа с бетон, като чувал с най-тъпи боклуци скочи; височината беше повече от метър и седемдесет - и се стовари върху един лилав зюмбюл. Цветето стана на кайма под червените ѝ чехли, но жената не го погледна.

Тя забърза по кокетната пътека към къщата, откъдето изумени, направо шашнати, гледаха обикновената млада жена и рижият мъж.

Високата се люшкаше нестабилно. Сигурно се беше натъртила зле при приземяването върху зюмбюла, но не спря. Стигна до входната врата – от някаква яка дървесина, резбована и полирана, както беше модерно в процъфтяващото градче - и започна да думка. Вратата съвсем естествено, както навсякъде тук, беше заключена.

След минута, то пък кой ти е измервал дали е минута, или две – вратата се отвори – с достолепие и категорично. Първо се извиси рижият, след него, като добрата фея от приказките, усмихната от глава до пети, заситни жената с най-обикновените кафяви очи.

- К'во искаш ма! – каза мъжът и без да чака отговор, я блъсна в гърдите. – Разкарай се.

Гръмоотводът се олюля, изведнъж се протегна, хвана добрата фея от приказките за ръка и каза:

- Сияно, дойдох за тебе. Синът ми е зле.

- Първо на първо тя не ти е „Сияно“ – отново я бутна в гърдите рижият, но високата, грозно тънка жена, не го погледна.

- Бащата на детето ти е тука, Сияно. Повръща. Ще умре. Ела да го видиш. И детето ти чака – виж то. Пред портата е.

Рижият застина на място, понечи да я удари, но ръката му, с яки мускули след усилени тренировки във фитнеса, се спусна надолу и легна до бедрото му.

- Разкарай се! – все пак промърмори той.

- Сияно! Тръгвай с мене. Не мога да го церя. Никой не може. Само ти. Болен е за тебе.

- Защо не се помолиш тогава – подхвърли младата жена.

- Моля ти се, Сияно.

- Не се молиш добре – каза жената.

- Моля ти се, Сияно – високата, грозно тънка жена се свлече не колене. Вдигна глава към кестенявата коса и кафявите очи. – Моля ти се.

- Някои целуват краката на хората, като им се молят – рече кестенявата и кафявите ѝ очи почерняха.

Гръмоотводът се прегъна на три, на четири части се прегъна гръмоотводът. Устните на дългата, не видели червило никога през живата ѝ – а може би като момиче се бе червила веднъж и изглеждаше така, сякаш бе изпила кофа кръв – тези напукани тънки устни паднаха върху мекия розов чорап на кестенявата и го целунаха. Допълзяха до другия розов чорап и него целунаха, после изфъфлиха, с полепнали розови мъхчета по цепнатините на кожата:

- Моля ти се, Сияно.

- Някои, като молят някои други за нещо, ги носят на ръце до мястото – каза кестенявата.

- Ще те нося на ръце. Моля ти се, Сияно.

- Рижко, тичай да отключиш външната врата – каза кестенявата. Рижият като ноемврийски ден мъж наведе глава между раменете и послушно се насочи към вратата.

Жената с кафявите очи, което бяха почернели толкова, че изглеждаха тъмно зелени, изрече много тихо:

- Хайде. Може да ме вземеш на ръце. Носи ме, Елено. Тръгвай.

Гръмоотводът се надигна от земята, изправи се, наоколо не трещяха никакви гръмотевици. Хвана кестенявата през кръста, намести я както човек намества дете – през раменете и под коленете - обърна се. Съвсем леко се залюля, клатушкаше се леко, докато се спускаше по стълбите от втория етаж към сутерена. После пое по пътеката – едри крачки, малко дървени, всъщност много дървени - тия слаби крака в крачолите на панталона от един лев от „Втора ръка, втори шанс” бъркаха стъпките. Жената с кестенявата коса мълчеше.

- Мамо – извика едно дребно хлапе под дъжда.

Къдрокосият риж господин, отпуснал се като картофено пюре в огромната си фланела, стоеше и гледаше. Мълчеше, но по едно време пюрето оживя, размърда се и процеди през зъби:

- Тая е луда.

Зъбите на рижия бяха равни и бели.

По улицата на цветущото градче – понеже беше пролет откъдето и да го погледне човек, та валеше нагло и тънко, с дребни капки като жълти стотинки - по тротоара от страната на баничарница „Златен лъв” напредваше една висока, тънка като струйка дим жена. Без жилетка, в някаква лилава блуза - и тя за левче като пластмасовия панталон, като червените гумени чехли, които струваха два и петдесет от същия магазин. Тая жена стискаше в кафявите си тънки ръце друга жена - ще речеш момиче, по-дребно, но не ситно - съвсем нормално момиче стискаше в кафявите си дълги ръчища тая дълга жена, и вървеше напред. Направо тичаше, а червените ѝ чехли плющяха в локвите като куршуми, уцелили камък.

Кой знае каква им е работата на тия двете, дали момичето умира, дали се е задавило? Дали някой му е хвърлил магия и майка му го носи при Елена до го цери?

Чакай, бе. Тая дългата и тънка като налъм не е ли Елена? На нея прилича. Да! Тя е.

- Мамо! – писна хлапето. Никой не го погледна. – Мамо - прошепна то.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !