До САЩ и обратно: историята на едно състезание по роботика

Последна промяна на 11 ноември 2017 в 10:00 3401 2

Отидохме на състезание. Станахме 111-ти. Далеч не спечелихме, но… Нека започна от малко по-далеч.

Събрахме се на летището на 14 юли в 4 сутринта. Наредихме се на дългата опашка за чекиране. На пръв поглед – нищо специално. Да, но трябваше да чекираме кутия с габарити 55х55х55 см и неприятни килограми. (Тази кутия беше „домът“ на нашия робот.) Поставихме я на кантара и БАМ! Изписа 30,5 кг (билетът ни позволяваше 20 кг безплатен багаж, а максималното тегло, което можеш да качиш в самолета е 32 кг.). Предварително в телефонен разговор от „Луфтханза“ ни информираха, че превишаването на килограмите би ни струвало около 250 евро на посока.

Виждайки 32.5 кг, пребледняхме, а служителката изпадна в паника и отказа да качи кутията. Разбрахме се, че ако свалим до 28 кг, ще ни я качи. И посред дългата опашка я отворихме и започнахме да вадим съмнителни метални части, въжета, маркучи и т.н. Успяхме бързо да разпределим 2,5 кг чарколяци по куфари и сакове. Свалихме килограмите. И все още трябваше да плащаме 8 кг свръхбагаж. В този момент от група 7 човека бутнахме само 3 куфара за чекиране. Усмихнахме се с най-мазните си усмивки и момичето се смили - успяхме да качим кутията, без да даваме една торба пари за свръхбагаж.

Успокоени, доволни и олекнали с 30 кг се сбогувахме с всички изпращачи и се качихме на ескалатора на Терминал 2 на летище София.

В този момент ме удари един вътрешен шамар: от този ескалатор нататък отговарям за 5 ЧУЖДИ деца. Извадих папката с 200 страници документи и се помолих след 12 дни да върна същите тези деца живи и здрави на онези хора, които радушно махат за довиждане в долната част на ескалатора.

До този момент не знаех колко сериозна е работата всъщност. Още през първите пет минути осъзнах, че трябва да събера всички паспорти, защото Заки изтърва своите два 5 пъти, само докато стигнем гейта. Минавайки паспортна проверка, вече бях със силно развит инстинкт да броя „2-4-6“ на всеки 30 секунди.

Качихме се на самолета, излетяхме, после спахме и кацнахме във Франкфурт. Дойде първият момент на панически ужас за мен – наложи се момчетата, разположени в предната половина на самолета, да хванат следващия автобус от самолета до терминала. Седях, чаках да се появят и се молих да не са хванали по пистата. Всичко беше наред, събрахме се. На входа стоеше любезна, усмихната германка, която проверяваше паспортите. Проверява моя, каза „Честито … (избоботи нещо, което не чух)“ и ме изпрати да застана отстрани на опашката. След като Станчев, Пепи и Иван се наредиха до мен разбрахме, че става въпрос за „проверка на случаен принцип“ – вкарват те в стаичка, събуваш си обувките, сваляш раницата и общо взето всичко обемно от себе си. Проверяват те за барут, бъркат в обувките и ти опипват чорапите. Забавна работа.

След всички проверки отидохме в чакалнята. И изведнъж се почувствах леко тъпа, защото носех само долари, а във Франкфурт работят с евро. Една вода не можеш да си вземеш… седиш и чакаш 3 часа да се качиш на самолета.

Тук срещнахме още два отбора, пътуващи за същото състезание. След като казаха откъде са, осъзнах, че не знам как съм завършила по география.

Качихме се във втория самолет и започна най-дългото пътуване на света. Чекнене, бутане, не можеш да си намериш място - това беше полетът до Вашингтон за мен. Не и за Иван. Заспа в момента, в който седна. Събудихме го малко, преди да кацнем.

Бързо стигнахме до паспортната проверка на летище Далас и зачакахме. Протече най-тихият инструктаж на света: „Деца, не използвайте думи като „терориста“, „базука“, „бомба“ и т.н. (все имена на модерни песни през лятото), не правете резки движения и не изглеждайте подозрително“.

Всички чакахме на опашка за проверка с изключение на Заки – той е американски гражданин и минава от друго място по бързата процедура.

Чакаме, а от Заки ни делят едни страшни типове с големи пушки и лоши физиономии. Минахме проверката със Станчев и хукнахме да търсим огромната бяла кутия, която щеше да реши дали въобще щяхме да участваме в състезанието. Обиколихме цялата огромна зала и накрая намерихме отделение „Багаж със странни размери“ и там стоеше тя. Цяла. Роботът също беше цял. Щяхме да участваме!

Излязохме от охраняемата част и на изхода ни чакаха организаторите с табелка със нашето знаме и надпис на чист български „Добре дошли!“. Много трогващо! Вече бяхме в Щатите!

Трябваше да изчакаме да се съберат всички отбори, за да могат организаторите да ни закарат до общежитието, в което трябваше да бъдем настанени.

Мислех, че ще дойде бус, автобус. Не! Дойде жълт училищен автобус. Типично американски. В този момент наистина разбираш къде си.

Пътуването до града беше страшно дълго. Движехме се с този жълт училищен автобус по магистрали, които са 2-3 пъти по-големи от нашите, с 2-3 пъти по-лошо отводняване от нашите. (Спука се да вали в рамките на 2 часа.) Шофьорът изглежда имаше бърза работа, защото скоростта определено не беше съобразена с пътните условия и с това, че автобусът беше поне от 90-а година.

Стигнахме до тук...

... и разбрахме, че организаторите са се нагърбили със задача, чиито мащаби не разбират. Добре, че успяхме бързо да организираме децата и да ги заведем до стаите им. Проблемът дойде при организирането на втория ментор и целия ми престой. Бяхме платили $400 за моите нощувки (при $200-300 за останалите). Беше ясно, че ще бъда настанена в кампуса на Американския университет (децата и Иван са в университета „Джордж Вашингтон“). Оказа се, че двата университета са на разстояние 10 км един от друг. 3 часа чакахме с Иван шътъл, който обещаваха да дойде след 10-ина минути. Накрая решихме Иван да ме изпрати с метрото до мястото, където ще спя - и без това на следващата сутрин трябваше да се оправям сама. Стигнахме до спирката на метрото, която уж беше пред Американския университет. Не подозирахме, че университетът има кампус с размерите на Перник. Действието се развиваше в 22 вечерта. Пристигайки, не намерихме никого в централната сграда. На спешните телефони, дадени от организаторите, не отговори никой.

Случайно срещнато момче ни упъти към общежитията на Американския университет. Оказа се, че трябва да хванем безплатния автобус на кампуса за 5 спирки. 5 спирки! В крайна сметка успяхме да намерим въпросното място и се настаних. Изпратих Иван обратно с шътъла, който магически се беше появил. Върнах се и в стаята се оказа, че ще съм съквартирантка с бразилка, която не говори английски. Забавно.

С други думи... организаторите бяха оставили всички втори ментори на произвола на съдбата, трябваше да се оправяме напълно сами. От следващата сутрин нямаше предвиден транспорт за нас, а и по някакво стечение на обстоятелствата бях станала негласен отговорник за бразилката. Все пак успяхме да стигнем до залата, в която се провеждаше състезанието.

Отборите бяха разположени в коридорите на сградата и в едно подземие. Честно казано добре, че бяхме в коридора, защото долу нямаше въздух.

Самата зала е с габаритите на зала Фестивална и след като влезеш и видиш полетата, магията на състезанието те удря. Организацията извън него тотално им куцаше, но самото състезание беше безупречно. Швейцарска точност. Прецизност.

Децата трябваше да се явят 30 минути преди всеки рунд, да минат техническа проверка и да застанат на правилното място. Ако не се появиш на посоченото време, тръгват доброволци, издирват те и, общо взето насила, да водят до мястото.

Състезанието

В него участваха 163 отбора от 158 държави. Залите се пукаха по шевовете от хора. Всяка държава участник имаше по 1 представителен отбор и имаше по 1 отбор от всеки континент. Отборът на Европа, например, беше от Малта.

На всяко място се усещаше, че децата не са случайни. Креативност, иновативност, въображение и интелект лъхаха от всяко ъгълче. Положителната енергия ни заля като цунами от вратата. Децата скандираха, пееха песни, танцуваха, строяха и програмираха. Толкова много култури на едно място и, в същото време, всички бяха едно. Нямаше държави, нямаше политика, нямаше нападки, нямаше показност, само и единствено чиста позитивна детска енергия. Не може да се опише, а само да се изпита. Знаеш, че няма значение дали ще спечелиш, или ще загубиш. Само с присъствието си вече си спечелил и всички деца го осъзнаваха. Не е състезание като другите състезания. Това е емоция.

Ден 1

Започнахме с рунд в отбор с Япония и Гренада. Паднахме, но играта беше относително оспорвана. Имахме някои засечки в робота и веднага след рунда всички се заеха да ги отстраняват, но положението се влоши драстично за следващите рундове. Останахме до късно в залата, за да направим всичко възможно да отстраним проблемите. Дори се наложи да се откажем от разгъващия се робот, за да можем да дадем повече мощност на робота, за да успее да се набере на лоста в края на рунда.

В края на деня бяхме тъжни, отборът беше започнал да се предава вътрешно.

Иван се заговори със собственика и производител на роботите и той ни прати най-добрия си човек от техническия отдел, който да ни помогне с повредите. Оказа се, че сме имали дефектни кабели, батерия и проблеми с таблета, който контролира робота. Шанс. Сменихме всичко.

Ден 2

В 7, когато стигнах при отбора, те вече бяха заболи глави в робота и се опитваха да оправят ситуацията от предишния ден.

Сякаш целият им ентусиазъм им донесе и победата в първия рунд за деня. Заедно с Азербайджан и Габон успяха да нанесат единствената загуба на последвалия победител – отборът на Европа. Тази победа зареди още повече децата и очите им светнаха с надежда и желание. Превъзбудени от случващото се, събраха бързо двата отбора, с които да си партнират в следващия рунд – Русия и Того, и отидоха на тренировъчните полета да упражняват различни стратегии за победа.

По време на тази тренировка единият ни мотор се запалва. Отборът има 10 минути, преди да мине техническа проверка и да застане на позиция за новия рунд. Тичайки, успяват да вземат нов мотор и да го сменят, да направят пробно пускане и да стигнат до залите за проверка. В залата се запалва и новият мотор. Момчетата вземат трети. Организаторите предлагат помощ, но Рада, под голямо напрежение, ги скастря да не пречат. За минута разглобяват приставката, слагат новия мотор и сглобяват всичко.

След това организаторите бяха впечатлени и ги хвалеха за хладнокръвието, което са проявили.

Отборът успява да стигне до полето и да заеме позиция навреме. Рундът започва. Всичко е напечено. 66-ти сме в класирането, в Топ 100. Всичко върви добре и … изведнъж роботът ни се претърколява по платформата и застава неподвижно. Рундът свършва. Губим, а отборът го преживява много тежко.

Последният рунд за деня беше победа, но дори тя не можа да подслади горчивата загуба.

Преди закриването на състезанието дойдоха двама съдии и ни съобщиха, че сме претенденти за категорията за иновации и имаме шанс да си тръгнем с награда. Впоследствие се оказа, че на всеки съдия са се падали да проучи по няколко отбора. Нашият отбор е бил победител на съдията отговарящ за нашата група, но за жалост не сме се преборили за победата заради няколко наказателни точки от различните рундове.

Равносметката е, че се състезавахме с отбори, които имат по 4-5 години опит по състезания зад гърба си, и стигането ни до 111-то място е прекрасно. Гордеем се с нашия отбор и с избора, който направихме с Иван.

След състезанието…Отишли сме на толкова хиляди километри от дома, нямаше как да не разгледаме.

Условие №1 за багажа на децата беше да имат маратонки. Защо? Защото почти ги скъсахме от носене. А аз, като един ненормален турист, имах предварително изготвен дълъг списък на всичко, което трябва и не трябва да се види във Вашингтон.

Първо трябваше да освободим общежитието и да прехвърлим багажа в предварително организирания ни хотел. Нищо особено, но до този момент никой не беше осъзнал, че мъкнем един топуз с габарити 55х55х55см и 30,5 килограма. Е, осъзнахме го.

Бележка за следващото състезание: СЛОЖЕТЕ МУ КОЛЕЛА НА ТОВА ЧУДО!

Най-краткият ни маршрут минаваше през парка на Белия дом. Когато стигнахме входа на парка, тежко въоръжен полицай на кон ни спря с въпроса: „Вие къде така?“. Разбира се, трябваше да отворим кутията, да разровим и да обясняваме 2-3 минути, че ние не сме терористи и това не е бомба. Разбрахме се, помоли ни да се изнасяме по-бързичко от околността на Белия дом и ни пожела лек ден.

Тези километър и малко са най-дългото разстояние на света, когато мъкнеш 30,5-килограмова кутия. Всички момчета се изредиха да я носят, а ние с Рада бяхме отговорници за влаченето на куфарите. Те поне имаха колелца.

Стигнахме до хотела в 10:30, а настаняването започва след 12. Добре, че на рецепцията работеше една много разбрана възрастна дама, която изюрка камериерките да почистят бързо момичешката стая (по-малката от двете) и ни разреши да си оставим багажа там. Прекрасна жена! Да е жива и здрава!

Оставихме си багажа и излязохме. Навън беше 37 градуса. Нищо работа за лятно време. Да, но добавете и 100-те процента влажност във Вашингтон. Излизаш и все едно някой те е хванал за гърлото. Потиш се от места, които не си подозирал, че можеш да се потиш.

За целия си престой във Вашингтон се качихме на автобус само веднъж, за да отидем до Зоологическата градина, която е на другия край на града. Смятайте. 5 дни чисто ходене. Счупихме всички крачкомери. И, противно на очакванията ми, тия 5 деца могат да ходят. Нито един път не се чу мрънкане, че някой го боли нещо. Машини!

Първата ни дестинация беше ботаническата градина. Разгледахме я веднъж като български ученици закарани на сила на екскурзия с класа (тоест в рамките на 20 минути). Причината не беше просто, че цветята не са най-интересното нещо, а и факта, че това място все пак е ПАРНИК. Да напомня за 100-те процента влажност… Поради стечение на обстоятелствата трябваше в определено време да бъдем пред ботаническата гради и се наложи да чакаме 40 минути. То така ли се чака в тая жега? Тогава разбрахме колко точно са интерактивни образователните места в САЩ. Рецепционистката ни показа едни тетрадки (като учебни тетрадки по биология), които раздават на учениците, посещаващи ботаническата градина. Тези тетрадки бяха направени с толкова мисъл! Успяха да направят посещението в градината забавно. За всяка от залите имаше различни предизвикателства, които да изпълниш. Обиколихме втори път ботаническата градина, този път с тетрадките. Евала на американците!

След нея дойде ред на Музея на авиацията и астронавтиката. До този момент вървяхме като група и броенето 2-4-6 всеки път излизаше. Но в такива ситуации научаваш, че има два типа хора – тези, които разглеждат музеи, като се спират само на нещата, които са им интересни и тези, които трябва да прочетат всеки текст, всяка буква и всеки знак в музея. Иван, Заки и Сотиров са от втория типа. Наложи се да се разделим, за да може всяка от групите да разгледа музея със своето темпо.

Резултатът беше това:

Всички чакахме Иван и Заки (след 3 часов престой в музея). Накрая чакахме само Иван. Гарантирам, че не е останал непрочетен надпис в тоя музей. (За архива да обясня, че близалката в ръцете на Пепи се нарича Jawbreaker (Челюсточупач) и му отне 3 дни да я изяде.)

През следващите дни обиколихме музея на американската история, природонаучния музей, националния архив и много забележителности. На разделния принцип. Просто Иван държеше да прочете всичко. Сега не помни нищо, но тогава си го е отметнал като постигнато.

За да обясня следващото ни препятствие, ще трябва да се върна малко назад. След състезанието отборът на Бурунди изчезна. Децата си върнали ключовете за общежитието и избягали. Две от тях били видени на границата с Канада. Обявиха ги за национално издирване, но май до ден-днешен са в неизвестност.

Разказвам това, защото най-големият проблем на престоя ни в хотела беше какво ще ядем. Една вечер тръгнахме да търсим супермаркет, за да си купим провизии за сандвичи за следващия ден (Всеки ден всички имахме предвидливо приготвени сандвичи в раниците.). Следвахме някаква карта, която Иван си беше свалил на телефона. Вървяхме около два часа, без да намерим нищо, а Иван все казваше, че след две преки има магазин. Четвъртия път, в който го каза, стигнахме до извода, че сигурно и от отбора на Бурунди са си търсили супермаркет и така полека-лека са стигнали до Канада. С момчетата седнахме на една пейка и отказахме да продължим. Рада и Иван не се отказаха и продължиха напред. Намерили са супермаркет и грандомански сандвичи в него.

Ръката на Рада е за сравнение.

Въпреки че хотелът ни беше на една пресечка от ФБР, не успяхме да видим нито един агент. Остана ни само да снимаме сградата.

В крайна сметка не успяхме да видим единствено монумента на Линкълн. Но времето и обстоятелствата бяха срещу нас. Всеки път, в който тръгвахме към него, или започваше да вали изведро, или времето ни притискаше. Нищо, живот и здраве, ще го видим някога.

До Ню Йорк и назад

Тъй като Вашингтон и Ню Йорк са близо един до друг (малко като от София до морето, но за размерите на САЩ си е направо близо), решихме да прекараме един ден там.

Спането в този град струва две торби пари и затова нямаше как да спим там. Трябваше да идем сутринта и да се приберем вечерта. Пътят е 3 часа с автобус (с влак е по-малко, но влакът е 3 пъти по-скъп). Проблемът е, че по закон нямаме право да бъдем с децата извън хотела между 00:00 и 6 ч. Тоест най-ранният автобус, който можехме да хванем е в 7, а най-късният, за да се приберем, в 17:30. Имахме само 7 часа в Ню Йорк, а това време е крайно недостатъчно, за да видиш града.

На всичко отгоре, климатикът на автобуса се счупи, наложи се да спрем и да изчакаме да дойде друг да ни вземе. Загубихме 1 час. Останаха само 6 часа. Затова решихме, кое е приоритетно. Емпайър Стейт Билдинг и Медисън Скуеър Гардън видяхме през капандурата на автобуса и се ограничихме с това.

Както се вижда и на снимката, валеше проливен дъжд.

Слизайки, бяхме принудени да тичаме до някоя козирка. Придвижвахме се по ръбовете на сградите и бягахме възможно най-бързо. Накрая намерихме „магазин за левче“ и си купихме дъждобрани, защото бяхме решили, че нищо няма да ни спре да разгледаме града и няма да прекараме целия ден в някой мол или кафене.

Не съобразихме, че дъждобраните няма как да спасят краката ни от дъжда и след 5-10 минути джвакахме. Но това не ни спря. Малко след това дъждът спря и слънцето се показа.

Не ни хареса.

Голямото пиле сякаш току-що го бяха зарязали в Сентръл Парк. Седяхме на един мост и го гледахме колко измъчен поглед има и никой от нас не можеше да се сети как е „Голямото пиле“ на английски (не буквален превод, а както се казва в улица Сезам). И до днес не можем да се сетим.

След тази тъжна гледна, притичвахме по улиците на Ню Йорк, за да минем през Тайм Скуеър и да успеем да хванем автобуса наобратно.

Стигайки до най-известния площад на света, осъзнах, че тика, който бях развила – да броя 2-4-6 на всеки 5 минути, се беше засилил и вече беше 2-4-6 на всеки 30 секунди.

Защо? Както се вижда и на снимката, тук няма къде игла да хвърлиш. В тази лудница, ако загубиш дете, пиши го безследно и безвъзвратно изчезнал.

А ние с Иван бяхме поели ангажимента да върнем точно толкова деца, колкото сме взели. Трябва да върнем и същите деца, иначе щеше да е подозрително.

Този тик се развива до честота на всеки 10 секунди, когато Иван хукне за автобуса, за да не тръгнат случайно без нас.

Индианската нишка, която работеше до този момент, вече не работеше - нямаш възрастен в началото ѝ, само в края. Вървиш и „2-4-5“. Първите няколко пъти се стряскаш, защото няма 6. После се сещаш, че Иван е 6. Продължаваш, почти тичайки, до автобуса, и „2-4-5“.

Там чака 6. И автобусът е там. Не сме го изтървали. Качихме се и в момента, в който седнахме, краката ни започнаха да пулсират. Бяхме минали над 30 000 крачки този ден. До този момент напрежението не ни беше позволило да осъзнаем колко много ни болят краката. И, разбира се, понеже в Щатите имат само две състояния на климатика – включен и изключен, в автобуса е кучи студ. А ние, малко или много, още сме мокри от по-ранния дъжд. Почти умрели от студ стигнахме до Вашингтон.

И там…

Там не беше розово. Валеше като из ведро, духаше вятър и беше студено. Автобусът ни остави на 14 пресечки от хотела. Сложихме дъждобраните и хукнахме. Както вече споменах, отводняването на улиците на Вашингтон не е много добро и съответно не бягахме, а плувахме. Когато най-накрая стигнахме до хотела, нямахме сухо място по себе си. Обувките на всички бяха подгизнали.

На следващата сутрин трябваше да освободим хотела. Момчетата трябваше да си обуят мокрите обувки.

Креативност…

До Вашингтон и назад

След дългата нощ на сушене на дрехи и обувки дойде сутринта на деня, в който трябваше да си тръгнем за България.

Стаите трябваше да са освободени до 12:00. Бяхме се уговорили с един българин, който разполагаше с автобус, да ни вземе и да ни закара до летището. В последния момент се оказа, че автобусът се е развалил и няма да ни вземе. Трябваше да си намерим друга алтернатива, а придвижването ни от точка А до точка Б никак не беше лесно… кутията…

Не можехме да викнем Убер, защото се плаща с карта, а ние нямахме подходяща. Не можехме да си викнем такси, защото щяха да ни трябват 3, тъй като те качват само на задната седалка. Не можехме да си хванем градски транспорт, защото той тръгваше от „централната гара“, а тя беше прекалено далеч, за да можем да пренесем кутията до там.

Портиерът на хотела се оказа човек с доста връзки и успя да ни уговори превоз с бусче до летището за 100 долара. Много се зарадвахме, но можеше да дойде да ни вземе чак в 14:00. Трябваше да чакаме 2 часа във фоайето на хотела.

Шофьорът на бусчето (огромен джип) беше пакистанец с жестоко чувство за хумор. През цялото време сме се заливали от смях.

Стигнахме до летището. Правихме се на разсеяни, докато си чекирахме багажа и никой даже не попита за кутията. Проблемът на американците е като внасяш, не като изнасяш. Наредихме се пред гейта и чинно зачакахме. По време на полета разбрахме защо е нужно да си с вързан колан през цялото време. При една много силна турбуленция Иван подскочи толкова, че се отдели на около 20-30 сантиметра от седалката.

В началото си мислехме, че 3 часа престой на летището във Франкфурт ще бъде прекалено много. Да, но не бяхме съобразили, че трябва да стигнем от гейт Z до гейт B. Това си е почти цяла азбука разстояние. На моменти дори се позатичвахме, за да не изтървем самолета си. Чакали сме не повече от 20 минути и започнаха да ни качват.

Хубавото при излизането от нашия терминал беше, че върнахме толкова деца, колкото бяхме взели, а и то правилните. Нямаше загубен багаж, дори и роботът си беше стигнал успешно. Излизайки на изхода, усетих облекчението от това, че връчвам всички деца на съответните родители и те вече не са моя отговорност.

Ставам свободна.

И въпреки това облекчение бих отишла отново с тези деца на следващата дестинация, и то с голямо удоволствие.

2-4-6

КРАЙ.

Източник: robopartans.com

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

900

2

Aleksa Vukotic

12.11 2017 в 01:17

Да, доста интересно и информативно четиво. Само мога да кажа, че въпросните "деца" хич не са толкова малки и спокойно би трябвало да могат да се оправят из света напълно самостоятелно.

21009

1

sottozero

11.11 2017 в 17:54



Офнюз, наистина ли мислите че някой се интересува от описаното по-горе или просто сте задължени от работодателя си да публикувате периодично рекламни статии.