Кучешки живот

Последна промяна на 20 декември 2015 в 14:15 3554 1

Валеше ситен дъждец. Беше хладно, но въздухът беше чист. Аз бях облечена добре и въпреки мрачното небе, бях щастлива.

Някаква особена свежест се носеше над квартал Дървеница в столицата. Не аристократична и приканваща към интелектуални занимания, както в центъра, а просто свежа – като при радост от ежедневието, в което всички правим нещо.

Купих си едно кафе, имах две цигари и реших да седна някъде, където не вали. Колите спираха и потегляха, завиваха и продължаваха напред. Както всеки ден. Какъв безделник е това момиче, ще си помисли някой. Няма си друга работа и се шляе из квартала. И може би сте прави. Но аз използвах тези двадесет минути, за да изляза от стаята си, където уча, чета и пиша, и за да усетя есента. Поезия, нали?

Нямаше къде да се скрия от дъжда, затова седнах на една запусната автобусна спирка, която си има навес и пейка. От години тук не спира никакво превозно средство, ако не броим паркираните автомобили, чиито собственици са влезли в аптеката за малко. Точно до спирката има четири или пет контейнера за боклук, но боклукът е предимно около тях – опаковки от вафли, празни певеце шишета от бира, мазни петна... На самата спирка е завет и не вали, но цялата е осеяна с разхвърляни по земята фасове. Много и най-различни фасове от цигари, изпушени до филтъра. Има и малки локвички, в които отново плуват фасове.

Добър ден! Имате ли нещо против да седна до вас?, попитах двамата мъже, които бяха седнали на пейката и също като мен се криеха от дъжда. Бяха обръснати лошо, косите им бяха сплъстени и явно немити от много време, а лицата им – груби, сякаш дълго брулени от вятъра. И двамата нямаха зъби. В погледа на онзи вдясно, който ми отговори, че мога да седна, личеше мътилката на алкохола. И действително, до всеки от тях имаше по едно малко шишенце – от кока кола и от минерална вода, пълни до половината с кехлибарена течност. Сигурно ракия.

Изобщо не изглеждаха щастливи. Порази ме силната апатия, която се четеше в очите им. Никаква надежда, нито дори полу-усмивка; никаква гримаса, а само мътните погледи, в които трудно се прочиташе нещо.

Двамата имаха вид на приятели, ако приятелството може да съществува по силата на евтината ракия. Поне не се караха – всеки си имаше пиене. Единият допушваше цигара без филтър. Седнах в другия край на пейката и си запалих от моите цигари. Странно, те не ми поискаха нищо – нито стотинки, нито цигари, нито нищо. Все едно ме нямаше.

Заразглеждах ги тайно. Този, който стоеше по-близо до мен, беше обут в здрав, но мръсен черен анцуг. Обувките му бяха без връзки, с протрити подметки и зейнали езици. Миришеше лошо.

Говореха си ясно, на чист български език, с някоя псувня от време на време. Аз отпивах от кафето си, дръпвах си от цигарата и слушах разговора им. Сякаш ме нямаше. Но сякаш нямаше никого и нищо наоколо – двамата не отбелязаха нито това, че дъждът спря, нито че пред тях паркира още една кола, от която слезе добре облечена млада жена. Нищо.

... Няма да има никой тука..., говореше единият. По Нова година всички са някъде – по почивки, по селата, по вили, по хижи... Така ще си останем... Ами аз ако успея трийсе-четирсе лева да изкарам, ще си напазарувам...

Далече е още, каза другият.

Ааа, след един месец е, как далеч, отвърна този, който седеше по-близо до мен. Ама знаеш ли, вместо да скитаме, ще идем при оня... Македонеца. Той е малко свиреп, да знайш! Малко е свиреп! Ама ще си вземем за ядене и пиене, ще се скрием у тях, ти го знаеш къде е... Ще си гледаме телевизия, пък може и работа да даде.

Не знам, аз по-друго яче правех на времето, вметна първият. Имах жена и син. Единайсет години заедно живяхме. Всяка Нова година вкъщи или при техните... Ама на, прибра си детето и си замина... – и той изпсува. Проклета беше, ама друго се чувствах...

Абе, жената... – хем да я имаш, хем да я нямаш, констатира другият и се изплю. После отпи от ракията си. Не е съвсем човек, ама без нея...

Майстор бях, без работа не съм оставал. Ама като ме изгони, хората ме търсиха за работа, тя ги връщаше и аз нищо не знам. На, сега, дъжд – не-дъжд, ще събираме. Може да е мокро, ама...

Чакай, чакай! – без особено вълнение, с корав глас го прекъсна събеседникът му. – Какво дъжд, не виждаш ли – няма нищо. В дванайсет ще изхвърлят кашоните от супера... Стой сега.

Аз бях изпушила и двете си цигари, бях изпила кафето си, докато зловонието ме блъскаше в ноздрите. Въпреки това не почувствах отвращение. Може би жал. Да, жал. Защото идват празници, а хора като тези двамата няма да бъдат със семействата си. Вероятно те отдавна са претръпнали, но да гледаш светлинките на прозорците на топлите домове, докато се наливаш на гладно с евтина ракия отвън... Кучешки живот.

Пожелах им всичко хубаво и си тръгнах. Потърсих с поглед нещо човешко в очите на двамата бездомници, но видях само празни, безизразни погледи. Дали ако намерят храна, алкохол и топъл дом с телевизор, ще изпитат радост на празниците? Или душите им са като погледите им – мътни и апатични? Не знам.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

20.12 2015 в 15:27

Разказаът е хубав, само заглавието не е точно.Може би "Демокрация"...?