За загубите и китайските фенери

Последна промяна на 30 август 2019 в 11:50 1998 0

Понякога е така - просто губим. Искаме неистово нещо. Борим се неистово за него.Вдаваме се в желанието. 

Мечтаем за нещото - чертаем в мислите си обетовани земи И с тях вървим през пустинята.

Има посока, има вяра, има бъдеще.

Виктор Франкъл казва, че в концлагерите оцеляват тези, които не спират да си мият зъбите. Оцеляват, тези които могат да видят отвъд безизходицата и да държат бъдещето близо.

Как само звучи - бъдещето.

В мислите ми нахлува един филм от моето детство - гостенка от бъдещето. И песента от него - прекрасно далече.
Прекрасно далече не бъди към нас жестоко, това се пее. И тогава в моето някога не знаех какво е бъдещето да бъде жестоко.
Сега вече знам. Загубите болят жестоко.

Според изследванията, загубите и отхвърлянето болят в същите центрове, в които и физическата болка. Защото несъзнавано загубата е смърт. Бебето не може да оцелее без майката. И тази архаична връзка продължава да живее в нас.

И да на едно ниво умираме в загубите си, но то е символно.

Понякога ми се струва, че има някакво неписано правило в живота - ако прекалено се вкопчим в нещо и загубим собствения си център , животът ни го взима нещото. И да - центърът е вътрешен. Сами сме на входа и изхода му. И когато се отреже пъпната връв това е първата ни стъпка в живеенето сами. Първата глътка земен въздух раздува дробчетата и поражда рев.
Рев който говори - тук съм вече. Жив съм за живота. 

Когато губим - плачем. И точно тези наши сълзи ще станат езерата, които ще ни пренесат на другия бряг на животите ни.
Не се създават лесно нови обетовани земи. Изгонването.от Рая е липса на посока. Загубените посоки болят.

Но знам едно - докато сме живи имаме способността да създаваме визии за бъдеще. Да, сега може бъдещето да изглежда като равна кардиограма. Но това е илюзия. Илюзия за загуба. Защото всъщност ние нищо не притежаваме истински.
Пътуваме в купето на живота. Вратите се отварят, влизат други пътници. Говорим. Правим светове.

Мънички. Големи. Понякога даже ни се струва, че.правим безкрайности. Точно като в Алиса - колко трае една вечност?
Понякога няколко секунди. И влакът на живота си върви. В далечината житата се отдават на вятъра. Моето купе. Твоето купе.
И световете ни са като зрънцата в сърцето на нара. Да- толкова нови земи можем да създадем- Мънички, червени зрънца,които да изпишат желанието ни в сърцата си.

Има един момент, когато трябва да пуснем загубите си като китайски фенери да се реят над морето, да се реят над небето.
И с тяхното отдалечаване, ние се приближаваме към себе си. Загубите. Обетовани земи. Умирането. Центровете. Китайските фенери. 

Струва ми се, че нещо определено ги свързва.

А може би ги свързва точно илюзията за свързване

Източната Мая.

------

Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология".

banner 545x